Диана Къдринова

Голямата игра и сложните равновесия на Кавказкия регион. Трудните взаймотношения между Армениа и Азербайджан. ”Замразеният” конфликт за контрола над Нагорни-Карабах

Голямата игра и сложните равновесия на Кавказкия регион.

Кавказкия регион и региона на Каспийско море са характеризарини от политическа нестабилност и от край време са център на териториални спорове под натиска и прицела на разпростиращи се власти. В резултат и на връждебно обкръжение, което традиционно по слабите актиори, обкръжени от по-силни и амбициозни образувания, не могат да контролират. Всъщност държавите от региона, поради географското им положение, стратегическата им позиция и ресурсите, с които разполагат се явяват, като жертвени елементи в едно по-голямо противоборство. Те са част от системата на баланса на силите. Регион на тъй наречените Буферни държави. Всички тези елементи превращат тази област в театър на една „голяма игра” на противоположни интереси на отделните сили: Русия, Турция, Иран, Съединените щати, ЕС.

С разпадането в края на ХХ век на социалистическата система, а след това и на Съветския съюз, основаването на новите държави позволява едно по-голямо етническо единство, но и създва предпоставките за напрегнатото положение с мълцинствата. Конфликтите между отделните етнически групи от СССР, който датират от ХIХ век, са подпалени отново след разпадането му.

Разпадането на СССР разрушава изградената през вековете огромна буферна зона, обхващаща почти половин Европа и част от Азия, която защитава Руската (Съветската) империя. Русия е лишена от буферния щит и това открива и прави уязвими новите й граници. Буферните зони, които Москва губи в Източна Европа и дори някои страни от ОНД, постепенно преминават под контрола на НАТО и европейските интеграционни структури. Бившите съветски републики по границата с Руската федерация запазват ролята си на буферни държави, но вече с други военнополитически приоритети. Геополитическите субекти, които не притежават необходимите ефикасни възможности за завоюване и за задържане на територии, губят контрол над геополитическото пространство.

Тези държави се отличават с иманентна нестабилност, корумпираност на държавния апарат, ниско жизнано равнище на основната част от населението и отсъствие на позитивни жизнени перспективи. Подобни държави често са жертва на жестоки диктатури или се превращат в база на различни полулегални, нелегални и криминални организации с разнороден характер. В условията на глобализация обаче те са опасност за международната сигурност, с оглед лекотата, с която стават източник и арена на конфликти, или обект на манипулация и/или удобна база за мездународен тероризъм и престъпност.

Ситуацията е усложнена от политическите и икономическите интереси на редица други държави и международни участници, които придобиват голямо значение за определянето на геополитическия и геоекономическия баланс в региона. Старите и новите Сили са в търсене на нов баланс, труден в свойто определение и постигане. От една страна, Армения, Азербайджан, Грузия, не могат да бъдат напално независими от Русия; тя е от съществено значение и продължава да влияе върху политиката и икономиката им. От друга страна те търсят нови съюзници. След разпадането на Съветския съюз се създава празнота във властта  в целия регион, поне до 1993 г. Това се дължи и на трудния преход от съветската към руската държавност, на контрастиращите  насоки на външната й политика, неспособна да поддържа свойте интереси (през целия период на управление на Елцин). Така поредица от противоречиви сили и напрежения  довеждат до дестабилизацията на целия регион на Кавказ. Центробежни сили, които създават трудности и не позволяват да се разрешат проблемите, водят до нестабилност и несигурност в цялата област.

Русия, почувствала се маргинализирана в последните години, е нетърпелива в желанието си за контрол на деликатната ситуация в региона на Кавказ, и има за задача: да предотврати създаването на празноти, който могат да бъдът запълнени от нейните съперници; да поддържа своята териториална цялост, удържайки желанията и борбите за независимост в Кавказ, които ако не се контролират, биха предизвикали ефекта на доминото; да поддържа и да възвърне частично загубената сфера на влияние, поддържайки цялостни интересите си върху ресурсите и транспорта на газ и нефт; да контролира ислямския фундаментализъм  в близост до нейните граници. Русия би могла да използва нерешения спор за Нагорни-Карабах като дестабилизиращ фактор срещу анти-руската политика на Азербайджан и Грузия ( и двете под крилото на американците и турците). Но трябва да се добави, че възобновяването на военните действия в Нагорни-Карабах не е необходимо на Русия към момента, тъй като вече е загубила част от доверието си във войната срещу Грузия, и тъй като вече се радва на силно влияние в региона. Може би запазването на статуквото изглежда най-удобно за момента. Русия подкрепя арменската позиция, но  знае, че тази позиция не може да бъде постигната без още един въоръжен конфликт, който вероятно не би довел до мирно разрешаване на спорове. Освен това Москва е притеснена от възможния ефект на доминото, които би могъл да последва след признаването на Нагорни-Карабах за независима държава. Ефект, от които се страхуват и Турция и Иран.

Турция (сунити) и Иран (шиити) може да се считат за антагонисти поради претенциите им за контрол над региона и защото представляват два напълно различни социално-културни модели. Между двете определено турският модел, светски и прозападен, е този, който страните в областта предпочитат, решени да ограничат и да "заобиколят" Русия. (Турция е основният съюзник на чеченските сепаратисти).

Нито една от тези три страни не желае укрепването на Азербайджан, основно "бойно поле" между  трите:  Русия, Турция и Иран. Иран се опасява, че създаването на стабилна и силна азербайджанска държава, ще събуди 25-те милиона иранци от азербайджански етнос, които мечтаят за "Велик Азербайджан".

Турското правителство не е взело ясни позиции по отношение на Нагорни-Карабах срещу арменците, отношение изтълкувано като предателство спрямо Азербайджан. Въпреки че между трите Турция е най-близка, политическо и военно, до Азербайджан, (заедно със САЩ).

САЩ се опитва да наложи своите интереси и тези на мултинационалните петролни компании, главно американска собственост, с цел премахване и дискредитиране на руските амбиции и същевременно да удържи геополитическото влияние на Иран в региона.

За разлика от регионалните сили, за Съединените щати, които насърчават идеята за "Велик Близък изток", промяна в статуквото в Кавказ би могло да представлява интерес за тях. Според азербайджански експерти, американците биха могли да бъдат заинтересовани от един "Blitzkrieg" в Карабах. Нещо, към което и двата пряко ангажирани играчи (Армения и Азербайджан) не се стремят, изисквайки по-решително действие от страна на „силите” за разрешаване на споровете.

Стратегическите и икономическите интереси, които Кавказ представлява за външните сили, му отдава първостепенно значение в международния геополитически контекст.
С края на Студената война и трансформирането на НАТО, се открива перспективата държавите от тази област да се свържат с Атлантическия алианс и Европа, възползвайки се от отслабената хватка на Москва. Площта е с жизненоважно значение за западните интереси, които трябва да се справят с тези на противоречивите съседни сили, които постепенно си възвръщат  влиянието: Руската федерация, Турция и Иран.
С падането на Берлинската стена, което слага край на двуполюсния свят, в Кавказ и Каспийско море се дава старт на игра, която ще влияе на международните равновесия  за дълго време. Именно наличието на големи количества енергийни ресурси и поради  стратегическата позиция на региона, особено що се отнася до енергийния транзит, са причини за прякото участие на регионалните и световни сили. Това е историческото минало и съдбата на региона домакин на "Голямата игра", който трудно ще намери своя баланс.

Трудните отношения между Армения и Азербайджан. Замразеният конфликт за контрола на Нагорни-Карабах.

Като се има в предвид сложните баланси и конфликти на интереси и борби за надмощие в региона ( обхващащи всички въпроси свързани с различните динамики в рамките на областта и техните последици, директни и не, последици, които атакуват вътрешната стабилност и нарушават вътрешния и външния баланс) ще анализираме конкретен случай на замразен конфликт в региона. Нагорни-Карабах е регион, оспорван между Армения и Азербайджан. Арменският анклав на Азербайджанска територия е класически пример, където отделните интереси и създаването на "съюзи" дестабилизират региона, без да се достигне до конкретно решение на споровете,   нерешени и до момента, между Азербайджан и Армения.

Азерите, готови да признаят независимостта на Нагорни-Карабах, претендират за правото да се върнат на земята, която те смятат за собствена, настоявайки сънародниците им, изгонени от територията на Нагорни-Карабах (около 900 000) след конфликта,  да се върнат  и арменските окупационни сили да се оттеглят. Арменците не дават признаци, че искат да стигнат до компромис, нито имат намерението да възстановят  дори малка част от  териториите на азербайджанците. Армения иска да присъедини Нагорни-Карабах, или поне тя да бъде обявена за втора арменска държава (пр. Косово). Очевидно е, че Азербайджан не би могъл да приеме тези искания. От 1994 текат преговорите за разрешаване на конфликтите и все още нищо не е постигнато (от 2009 г. – ОССЕ-е последното предложение, прието от Азербайджан, но отхвърлено от Армения ).

Двадесет години са изминали от независимостта от Майка Русия, но тези млади държави все още не съумяват да постигнат стабилност.

Историята на тези републики е белязана от сложни епизоди от голямо геополитическо значение, такива които разклащат деликатното равновесие в региона на Кавказ. Те още преди тяхната независимост, през 1991 г., се оказват център на един горчив конфликт за контрола над региона на Нагорни-Карабах. Конфликтът довежда Ереван и Баку до война от 1988 г. до 1994 г., с повече от 40000 жертви и до ситуация на застой с чести турбуленции.

74% от жителите на самопровъзгласилата се република на Нагорни-Карабах, призната единствено от Армения, са от арменски етнос и християнска вяра, и виждат натиска на правителството на Баку като една постоянна заплаха (Азербайджан не е признал независимостта на тази малка площ, и я счита за неразделна част от страната). Присъстващото азербайджанско малцинство, от мюсюлмани и про-турци, гледа на Азербайджан като на единствена надежда да не бъде окончателно хвърлено в обятията на Армения. В действителност, Нагорни-Карабах е независим и самостоятелен, но погледът му е насочен към Армения, от която той получава помощ и подкрепа.

Населениета и на двете територии са привързани към техния произход и към собствените си земи, но заявяват различия спрямо взаимоотношенията Aрмения - Kарабах. Арменците считат Карабах за тяхна провинция, смятайки я за тяхна свещена земя. Населението на Карабах се чувства автономен субект, приятел и близък на Армения, но не и арменски а още по-малко азербайджански.
Както азербайджанците, така и арменците твърдят, че произхождат от този район: азербайджанците твърдят, че първите църкви са били построени от кавказки народ с албански произход, от който произхожда азербайджанската народност; арменците, оспорвайки този аргумент, доказват съществуването на древно арменско християнско царство по тези земи.

С ислямизацията на част от региона,  религиозният контраст  влошава вече етнически сложната и враждебна реалност.

Населен с турци и арменци, още от древни времена, Нагорни-Карабах след война за завладяване от руския Цар, става част от Руската империя. Христянските арменци и „потурчените” азербайджанци живеят заедно редувайки периоди на мир и насилие.
През 1920 г. Октомврийската революция води до преобразяването на границите, обявябайки, региона на Нагорни-Карабах, въпреки арменското мнозинство, за автономен в рамките на Народната Република на Азербайджан.

През 80-те години отношенията между арменци и азербайджанци се влошават,  довеждайки до тежки сблъсъци, които довеждат до бягството на азербайджанците от Карабах и на арменците от Азербайджан. С разпадането на СССР през 1991 г., Нагорни-Карабах се обявява за независима република, но без да получи никакво международно признание. Избухва война, населението на Карабах, подпомагано от арменците, побеждава своите съперници, изгонва азербайджанците и създава свързваща зона между Армения и Нагорни-Карабах. През 1994 г. се прекратява огъня, и благодарение на руснаците, този регион преминава в ръцете на населението на Карабах от арменски пройзход.

До ден днешен никакво споразумение не е постигнато. В момента Армения е окупирала военно около 18% от азербайджанската територията и няколко гранични инциденти са причина за затварянето на арменските граници с Азербайджан и Турция (със сериозни икономически последствия).

Появят се надежди за мир през 2001 г., когато изглежда, че има сближаване на отношенията между двете страни при двустранните срещи между двамата президенти (Kочарян и Алиев). Преговорите, обаче не довеждат до никакви резултати. През 2006 г. референдумът, който провъзгласява Нагорни-Карабах за суверенна държава, е обявен за невалиден от Азербайджан. Очевидно е, че в момента трудно би се стигнало до подобрение в положението чрез признаването на границите и на правата в тази област. Всъщност, запазването на статуквото е желателно поради страха на международната общност, че признавайки официално Нагорни-Карабах, биха могли да се натъкнат на чувствителни въпроси за международното право. Признание, което би могло да предизвика верижен ефект, водещ до искания за независимост от други анклави в областта. Една война вероятно би довела до ефекта на доминото в крехкия и деликатен Кавказ, обект на големи стратегически и енергийни интереси.

Интересите в този бурен участък са многобройни и сложни. Регионът на Кавказ винаги е бил кръстопът на международни геополитически съдби. По време на арменско-азербайджанския конфликт, турците, иранците, афганистанските муджахидини и чеченските мюсюлмани помагат на азербайджанците, които обаче не успяват да победят арменските войски, които от региона на Нагорни-Карабах, подкрепени и въоръжени от Москва, успяват да запазят контрола над територията. САЩ и ЕС остават сравнително мълчаливи. Вашингтон търси силен съюзник в региона, с цел анти-Иран и противопоставяне на експансионизма на Русия. Азербайджан, и чрез военните си бази, може да се използва като мост към Техеран и като „спирачка” на  Москва. Петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, подкрепен главно от САЩ, показва ясното влияние с инвазивен характер върху азербайджанската външна политика, също както и проектът "Набуко". От своя страна Армения, на фона на противоречия и неясноти, гледа отново към Кремъл. Армения и Русия от години провеждат съвместни военни учения.

Настоящата политическа ситуация в света е характеризирана от напрежение и от все по-силни политически и икономически съперничества между Иран, Турция, Русия и Съединените щати.

Армения има тесни политически и икономически връзки с Иран и с Русия. Азербайджан - с Турция, Грузия и САЩ, които играят ключова роля за реализирането на петролопровода БТД, който минава през Азербайджан, заобикаляйки Армения, обогатявайки го и позволявайки му да реинвестира по-голямата част от приходите в оръжия. Затворени граници, социални напрежения и прекомерни военни правомощия, въздействат негативно върху развитието на региона, принуждавайки и двете правителства да използват част от техния БВП за военни разходи, а не за инфраструктура.

Сложна ситуация, която прави сложно икономическото и социално развитие на страните от региона, накарнявайки тяхната стабилност и образ, в една „мешавица” от сепаратизми и разпространябаща се незаконност, които се подхранват един друг и които включват многообразие от участници, интереси и претенции. Ситуация на конфликти и напрежение, която трудно ще отстъпи място за трайно решение на проблема, докато въпросните участници определят динамиките и действат като посредници.