Iran: approccio francese al problema nucleare scita

Negoziato sul nucleare Virata della Francia sull’Iran Jean-Pierre Darnis 15/11/2013

L’intervento a gamba tesa con cui il ministro degli esteri francese, Laurent Fabius, è entrato nelle trattative sul nucleare iraniano ha creato scompiglio in un negoziato dominato fino allora dagli americani.

Rendendo esplicite alcune riserve occidentali sul reattore ad acqua pesante di Arak, Fabius ha di fatto vanificato il clima di compromesso delle ultime settimane. I sostenitori della linea dura, Israele o falchi americani in testa, si sono congratulati con Parigi, apparsa come baluardo dell’intransigenza occidentale e molti commentatori non hanno esitato a parlare di una virata neo-con dei socialisti francesi.

Alleato riluttante
Fa sorridere pensare che nel 2003 la stessa Francia era la bestia nera degli Stati Uniti per la sua opposizione all’intervento in Iraq. Certo, all’epoca alla guida della diplomazia transalpina c’era Dominique de Villepin, oggi c’è Laurent Fabius.

Lo stile si sarà evoluto, non abbiamo più il lirismo del ministro-scrittore, ma la visione è rimasta la stessa. La Francia rivendica la sua autonomia di giudizio, confermandosi un “alleato riluttante” (reluctant ally), come la definiscono gli analisti statunitensi. A muoverla è, in realtà, un calcolo razionale.

È da mesi che Parigi difende il campo sunnita nell’ambito del conflitto siriano. La Francia aveva maturato la determinazione ad intervenire in Siria sia per motivi interni - la volontà di aiutare i siriani ad autodeterminarsi - che per motivi esterni - la volontà di apparire come un “security provider” affidabile per le petro-monarchie del Golfo, Arabia Saudita e Qatar in testa.

Lezione
La Francia ha vissuto come un tradimento lo stop statunitense all’intervento nel conflitto siriano, ma, incapace di agire da sola, ha dovuto ingoiare il rospo e oggi non è disposta a fare sconti alla diplomazia statunitense. Sentendosi esclusa dalle trattative in corso, ha scelto di smuovere le acque anche per far sentire la propria voce.

È anche un’ottima occasione per mostrare agli amici del Golfo, economicamente strategici, che Parigi rimane il loro campione nella zona, Fra gli effetti collaterali, questo stop è gradito anche a Israele. Non che questo sia un obiettivo centrale della politica estera francese, ma può tornare sempre utile.

Fornitrice di tecnologia ai tempi dello Shah, la Francia vanta una buona conoscenza tecnica del dossier nucleare iraniano. Il suo parere in materia è certamente fondato. Ma, al di là dell’expertise, c’è un problema di posizionamento a medio e lungo termine. Nel corso della storia, la Francia è stata spesso vicina all’Iran, come dimostra l’alleanza franco-persiana del 1807.

Certamente il rapporto con l’Iran risponde a una dinamica culturale e politica più complessa rispetto a quella con i regimi arabi sunniti della regione. Oggi, la Francia sceglie di puntare tutto sul Golfo ma, mettendo a repentaglio il negoziato con l’Iran, rischia di ripetere l’errore commesso recentemente quando ha chiuso la porta dell’Unione Europea alla Turchia.

Limiti
Ci si potrebbe chiedere se la politica estera francese non stia raggiungendo un pericoloso limite. Certamente la missione Serval in Mali è stata un successo militare: concludendo il ciclo interventista Sarkozy-Hollande, ha illustrato le capacità del paese di svolgere in modo quasi autonomo un’operazione limitata, ma anche ad alta intensità di combattimenti in Africa.

La credibilità militare francese si è molto rafforzata: in assenza del Regno Unito, Parigi sembra l’unica capitale occidentale, dopo gli Stati Uniti, capace di proiettare forze. Se ne giovano sia la sua posizione in Africa sia il suo rapporto con Washington. La normalizzazione della politica africana francese attuata da Hollande sta avendo tra l’altro effetti positivi, facendo uscire Parigi dal cono d’ombra di una politica neo-coloniale di lunga data.

Pericolosi segnali vengono però dal fronte interno. Il bilancio della difesa è sotto tiro e il ministero del Tesoro si oppone a fare nuovi debiti per finanziare le missioni estere. La Francia potrebbe quindi essere costretta a ripiegare le ali a causa delle ristrettezze finanziare. Il generale De Gaulle, amava dire “l’intendance suivra!”, ovvero la politica andrà avanti senza preoccuparsi delle risorse, ma ciò è oggi difficilmente concepibile.

Hollande in crisi 
Siamo davanti a una grave crisi economica e politica e la presidenza Hollande sta annegando in un profondo marasma. Il presidente della Repubblica non riesce, o non vuole, imporre un riformismo interno che possa far recuperare alla Francia margini economici in Europa, mettendola in condizione di esercitare nuovamente un ruolo propositivo con la Germania.

Parigi oggi è tenuta sotto schiaffo da Berlino. Anzi, Berlino sta trattenendo gli schiaffi per non indebolire la zona euro, il che è quasi peggio. Il modello presidenziale francese ha raggiunto limiti fisiologici. L’idea gollista che un uomo solo possa reggere le sorti della nazione, è oggi largamente superata dalle nuove forme di governance europea e mondiale.

È in questo contesto che il qualunquismo dell’estrema destra sta guadagnando terreno. Uno spauracchio per le prossime elezioni al parlamento europeo. La Francia rischia l‘involuzione.

L’attivismo internazionale francese non deve pertanto trarre in inganno. Non siamo davanti a un’affermazione di rinnovata potenza, ma a una partita a scacchi nella quale si possono muovere ancora pedine, almeno fino a quando potranno sostenersi i costi di queste mosse.

Jean-Pierre Darnis è professore associato all'università di Nizza e responsabile di ricerca dell’Area sicurezza e difesa dello IAI (@jpdarnis).

- See more at: http://www.affarinternazionali.it/articolo.asp?ID=2458#sthash.3bpYs5OY.dpuf

Диана Къдринова

Голямата игра и сложните равновесия на Кавказкия регион. Трудните взаймотношения между Армениа и Азербайджан. ”Замразеният” конфликт за контрола над Нагорни-Карабах

Голямата игра и сложните равновесия на Кавказкия регион.

Кавказкия регион и региона на Каспийско море са характеризарини от политическа нестабилност и от край време са център на териториални спорове под натиска и прицела на разпростиращи се власти. В резултат и на връждебно обкръжение, което традиционно по слабите актиори, обкръжени от по-силни и амбициозни образувания, не могат да контролират. Всъщност държавите от региона, поради географското им положение, стратегическата им позиция и ресурсите, с които разполагат се явяват, като жертвени елементи в едно по-голямо противоборство. Те са част от системата на баланса на силите. Регион на тъй наречените Буферни държави. Всички тези елементи превращат тази област в театър на една „голяма игра” на противоположни интереси на отделните сили: Русия, Турция, Иран, Съединените щати, ЕС.

С разпадането в края на ХХ век на социалистическата система, а след това и на Съветския съюз, основаването на новите държави позволява едно по-голямо етническо единство, но и създва предпоставките за напрегнатото положение с мълцинствата. Конфликтите между отделните етнически групи от СССР, който датират от ХIХ век, са подпалени отново след разпадането му.

Разпадането на СССР разрушава изградената през вековете огромна буферна зона, обхващаща почти половин Европа и част от Азия, която защитава Руската (Съветската) империя. Русия е лишена от буферния щит и това открива и прави уязвими новите й граници. Буферните зони, които Москва губи в Източна Европа и дори някои страни от ОНД, постепенно преминават под контрола на НАТО и европейските интеграционни структури. Бившите съветски републики по границата с Руската федерация запазват ролята си на буферни държави, но вече с други военнополитически приоритети. Геополитическите субекти, които не притежават необходимите ефикасни възможности за завоюване и за задържане на територии, губят контрол над геополитическото пространство.

Тези държави се отличават с иманентна нестабилност, корумпираност на държавния апарат, ниско жизнано равнище на основната част от населението и отсъствие на позитивни жизнени перспективи. Подобни държави често са жертва на жестоки диктатури или се превращат в база на различни полулегални, нелегални и криминални организации с разнороден характер. В условията на глобализация обаче те са опасност за международната сигурност, с оглед лекотата, с която стават източник и арена на конфликти, или обект на манипулация и/или удобна база за мездународен тероризъм и престъпност.

Ситуацията е усложнена от политическите и икономическите интереси на редица други държави и международни участници, които придобиват голямо значение за определянето на геополитическия и геоекономическия баланс в региона. Старите и новите Сили са в търсене на нов баланс, труден в свойто определение и постигане. От една страна, Армения, Азербайджан, Грузия, не могат да бъдат напално независими от Русия; тя е от съществено значение и продължава да влияе върху политиката и икономиката им. От друга страна те търсят нови съюзници. След разпадането на Съветския съюз се създава празнота във властта  в целия регион, поне до 1993 г. Това се дължи и на трудния преход от съветската към руската държавност, на контрастиращите  насоки на външната й политика, неспособна да поддържа свойте интереси (през целия период на управление на Елцин). Така поредица от противоречиви сили и напрежения  довеждат до дестабилизацията на целия регион на Кавказ. Центробежни сили, които създават трудности и не позволяват да се разрешат проблемите, водят до нестабилност и несигурност в цялата област.

Русия, почувствала се маргинализирана в последните години, е нетърпелива в желанието си за контрол на деликатната ситуация в региона на Кавказ, и има за задача: да предотврати създаването на празноти, който могат да бъдът запълнени от нейните съперници; да поддържа своята териториална цялост, удържайки желанията и борбите за независимост в Кавказ, които ако не се контролират, биха предизвикали ефекта на доминото; да поддържа и да възвърне частично загубената сфера на влияние, поддържайки цялостни интересите си върху ресурсите и транспорта на газ и нефт; да контролира ислямския фундаментализъм  в близост до нейните граници. Русия би могла да използва нерешения спор за Нагорни-Карабах като дестабилизиращ фактор срещу анти-руската политика на Азербайджан и Грузия ( и двете под крилото на американците и турците). Но трябва да се добави, че възобновяването на военните действия в Нагорни-Карабах не е необходимо на Русия към момента, тъй като вече е загубила част от доверието си във войната срещу Грузия, и тъй като вече се радва на силно влияние в региона. Може би запазването на статуквото изглежда най-удобно за момента. Русия подкрепя арменската позиция, но  знае, че тази позиция не може да бъде постигната без още един въоръжен конфликт, който вероятно не би довел до мирно разрешаване на спорове. Освен това Москва е притеснена от възможния ефект на доминото, които би могъл да последва след признаването на Нагорни-Карабах за независима държава. Ефект, от които се страхуват и Турция и Иран.

Турция (сунити) и Иран (шиити) може да се считат за антагонисти поради претенциите им за контрол над региона и защото представляват два напълно различни социално-културни модели. Между двете определено турският модел, светски и прозападен, е този, който страните в областта предпочитат, решени да ограничат и да "заобиколят" Русия. (Турция е основният съюзник на чеченските сепаратисти).

Нито една от тези три страни не желае укрепването на Азербайджан, основно "бойно поле" между  трите:  Русия, Турция и Иран. Иран се опасява, че създаването на стабилна и силна азербайджанска държава, ще събуди 25-те милиона иранци от азербайджански етнос, които мечтаят за "Велик Азербайджан".

Турското правителство не е взело ясни позиции по отношение на Нагорни-Карабах срещу арменците, отношение изтълкувано като предателство спрямо Азербайджан. Въпреки че между трите Турция е най-близка, политическо и военно, до Азербайджан, (заедно със САЩ).

САЩ се опитва да наложи своите интереси и тези на мултинационалните петролни компании, главно американска собственост, с цел премахване и дискредитиране на руските амбиции и същевременно да удържи геополитическото влияние на Иран в региона.

За разлика от регионалните сили, за Съединените щати, които насърчават идеята за "Велик Близък изток", промяна в статуквото в Кавказ би могло да представлява интерес за тях. Според азербайджански експерти, американците биха могли да бъдат заинтересовани от един "Blitzkrieg" в Карабах. Нещо, към което и двата пряко ангажирани играчи (Армения и Азербайджан) не се стремят, изисквайки по-решително действие от страна на „силите” за разрешаване на споровете.

Стратегическите и икономическите интереси, които Кавказ представлява за външните сили, му отдава първостепенно значение в международния геополитически контекст.
С края на Студената война и трансформирането на НАТО, се открива перспективата държавите от тази област да се свържат с Атлантическия алианс и Европа, възползвайки се от отслабената хватка на Москва. Площта е с жизненоважно значение за западните интереси, които трябва да се справят с тези на противоречивите съседни сили, които постепенно си възвръщат  влиянието: Руската федерация, Турция и Иран.
С падането на Берлинската стена, което слага край на двуполюсния свят, в Кавказ и Каспийско море се дава старт на игра, която ще влияе на международните равновесия  за дълго време. Именно наличието на големи количества енергийни ресурси и поради  стратегическата позиция на региона, особено що се отнася до енергийния транзит, са причини за прякото участие на регионалните и световни сили. Това е историческото минало и съдбата на региона домакин на "Голямата игра", който трудно ще намери своя баланс.

Трудните отношения между Армения и Азербайджан. Замразеният конфликт за контрола на Нагорни-Карабах.

Като се има в предвид сложните баланси и конфликти на интереси и борби за надмощие в региона ( обхващащи всички въпроси свързани с различните динамики в рамките на областта и техните последици, директни и не, последици, които атакуват вътрешната стабилност и нарушават вътрешния и външния баланс) ще анализираме конкретен случай на замразен конфликт в региона. Нагорни-Карабах е регион, оспорван между Армения и Азербайджан. Арменският анклав на Азербайджанска територия е класически пример, където отделните интереси и създаването на "съюзи" дестабилизират региона, без да се достигне до конкретно решение на споровете,   нерешени и до момента, между Азербайджан и Армения.

Азерите, готови да признаят независимостта на Нагорни-Карабах, претендират за правото да се върнат на земята, която те смятат за собствена, настоявайки сънародниците им, изгонени от територията на Нагорни-Карабах (около 900 000) след конфликта,  да се върнат  и арменските окупационни сили да се оттеглят. Арменците не дават признаци, че искат да стигнат до компромис, нито имат намерението да възстановят  дори малка част от  териториите на азербайджанците. Армения иска да присъедини Нагорни-Карабах, или поне тя да бъде обявена за втора арменска държава (пр. Косово). Очевидно е, че Азербайджан не би могъл да приеме тези искания. От 1994 текат преговорите за разрешаване на конфликтите и все още нищо не е постигнато (от 2009 г. – ОССЕ-е последното предложение, прието от Азербайджан, но отхвърлено от Армения ).

Двадесет години са изминали от независимостта от Майка Русия, но тези млади държави все още не съумяват да постигнат стабилност.

Историята на тези републики е белязана от сложни епизоди от голямо геополитическо значение, такива които разклащат деликатното равновесие в региона на Кавказ. Те още преди тяхната независимост, през 1991 г., се оказват център на един горчив конфликт за контрола над региона на Нагорни-Карабах. Конфликтът довежда Ереван и Баку до война от 1988 г. до 1994 г., с повече от 40000 жертви и до ситуация на застой с чести турбуленции.

74% от жителите на самопровъзгласилата се република на Нагорни-Карабах, призната единствено от Армения, са от арменски етнос и християнска вяра, и виждат натиска на правителството на Баку като една постоянна заплаха (Азербайджан не е признал независимостта на тази малка площ, и я счита за неразделна част от страната). Присъстващото азербайджанско малцинство, от мюсюлмани и про-турци, гледа на Азербайджан като на единствена надежда да не бъде окончателно хвърлено в обятията на Армения. В действителност, Нагорни-Карабах е независим и самостоятелен, но погледът му е насочен към Армения, от която той получава помощ и подкрепа.

Населениета и на двете територии са привързани към техния произход и към собствените си земи, но заявяват различия спрямо взаимоотношенията Aрмения - Kарабах. Арменците считат Карабах за тяхна провинция, смятайки я за тяхна свещена земя. Населението на Карабах се чувства автономен субект, приятел и близък на Армения, но не и арменски а още по-малко азербайджански.
Както азербайджанците, така и арменците твърдят, че произхождат от този район: азербайджанците твърдят, че първите църкви са били построени от кавказки народ с албански произход, от който произхожда азербайджанската народност; арменците, оспорвайки този аргумент, доказват съществуването на древно арменско християнско царство по тези земи.

С ислямизацията на част от региона,  религиозният контраст  влошава вече етнически сложната и враждебна реалност.

Населен с турци и арменци, още от древни времена, Нагорни-Карабах след война за завладяване от руския Цар, става част от Руската империя. Христянските арменци и „потурчените” азербайджанци живеят заедно редувайки периоди на мир и насилие.
През 1920 г. Октомврийската революция води до преобразяването на границите, обявябайки, региона на Нагорни-Карабах, въпреки арменското мнозинство, за автономен в рамките на Народната Република на Азербайджан.

През 80-те години отношенията между арменци и азербайджанци се влошават,  довеждайки до тежки сблъсъци, които довеждат до бягството на азербайджанците от Карабах и на арменците от Азербайджан. С разпадането на СССР през 1991 г., Нагорни-Карабах се обявява за независима република, но без да получи никакво международно признание. Избухва война, населението на Карабах, подпомагано от арменците, побеждава своите съперници, изгонва азербайджанците и създава свързваща зона между Армения и Нагорни-Карабах. През 1994 г. се прекратява огъня, и благодарение на руснаците, този регион преминава в ръцете на населението на Карабах от арменски пройзход.

До ден днешен никакво споразумение не е постигнато. В момента Армения е окупирала военно около 18% от азербайджанската територията и няколко гранични инциденти са причина за затварянето на арменските граници с Азербайджан и Турция (със сериозни икономически последствия).

Появят се надежди за мир през 2001 г., когато изглежда, че има сближаване на отношенията между двете страни при двустранните срещи между двамата президенти (Kочарян и Алиев). Преговорите, обаче не довеждат до никакви резултати. През 2006 г. референдумът, който провъзгласява Нагорни-Карабах за суверенна държава, е обявен за невалиден от Азербайджан. Очевидно е, че в момента трудно би се стигнало до подобрение в положението чрез признаването на границите и на правата в тази област. Всъщност, запазването на статуквото е желателно поради страха на международната общност, че признавайки официално Нагорни-Карабах, биха могли да се натъкнат на чувствителни въпроси за международното право. Признание, което би могло да предизвика верижен ефект, водещ до искания за независимост от други анклави в областта. Една война вероятно би довела до ефекта на доминото в крехкия и деликатен Кавказ, обект на големи стратегически и енергийни интереси.

Интересите в този бурен участък са многобройни и сложни. Регионът на Кавказ винаги е бил кръстопът на международни геополитически съдби. По време на арменско-азербайджанския конфликт, турците, иранците, афганистанските муджахидини и чеченските мюсюлмани помагат на азербайджанците, които обаче не успяват да победят арменските войски, които от региона на Нагорни-Карабах, подкрепени и въоръжени от Москва, успяват да запазят контрола над територията. САЩ и ЕС остават сравнително мълчаливи. Вашингтон търси силен съюзник в региона, с цел анти-Иран и противопоставяне на експансионизма на Русия. Азербайджан, и чрез военните си бази, може да се използва като мост към Техеран и като „спирачка” на  Москва. Петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, подкрепен главно от САЩ, показва ясното влияние с инвазивен характер върху азербайджанската външна политика, също както и проектът "Набуко". От своя страна Армения, на фона на противоречия и неясноти, гледа отново към Кремъл. Армения и Русия от години провеждат съвместни военни учения.

Настоящата политическа ситуация в света е характеризирана от напрежение и от все по-силни политически и икономически съперничества между Иран, Турция, Русия и Съединените щати.

Армения има тесни политически и икономически връзки с Иран и с Русия. Азербайджан - с Турция, Грузия и САЩ, които играят ключова роля за реализирането на петролопровода БТД, който минава през Азербайджан, заобикаляйки Армения, обогатявайки го и позволявайки му да реинвестира по-голямата част от приходите в оръжия. Затворени граници, социални напрежения и прекомерни военни правомощия, въздействат негативно върху развитието на региона, принуждавайки и двете правителства да използват част от техния БВП за военни разходи, а не за инфраструктура.

Сложна ситуация, която прави сложно икономическото и социално развитие на страните от региона, накарнявайки тяхната стабилност и образ, в една „мешавица” от сепаратизми и разпространябаща се незаконност, които се подхранват един друг и които включват многообразие от участници, интереси и претенции. Ситуация на конфликти и напрежение, която трудно ще отстъпи място за трайно решение на проблема, докато въпросните участници определят динамиките и действат като посредници.

Arabia Saudita

La settimana scorsa l’Arabia Saudita ha rifiutato il proprio seggio tra i membri non permanenti del Consiglio di Sicurezza delle Nazioni Unite, decisione inedita nella storia dell’organizzazione. A spiegare la presa di posizione di Riyadh è stato, alcuni giorni dopo, l’influente principe Bandar bin Sultan al-Saud, per parecchi anni Ambasciatore a Washington, che nel luglio del 2012 ha assunto l’incarico di direttore dell’intelligence saudita. Parlando con alcuni funzionari europei a margine di una riunione sulla crisi siriana, Bandar ha sottolineato l’inefficienza del Consiglio di Sicurezza nella gestione del conflitto in Siria e del riavvio del processo di pace israelo-palestinese, ma ha anche messo in rilievo le divergenze venutesi a creare tra Riyadh e gli Stati Uniti dopo la decisione americana di abbandonare i piani per un’operazione militare contro il regime di Bashar al-Assad. In effetti, il capo dell’intelligence saudita! sembra essersi impegnato in prima linea nel sostegno all’opposizione siriana a partire dalla scorsa estate, pressando il governo di Riyadh, per un incremento degli aiuti militari nei confronti dei ribelli, e Washington, per l’organizzazione di un’azione militare in grado di ribaltare gli equilibri di forza nell’ambito del conflitto siriano. Dopo l’accordo sull’asse Washington-Mosca-Damasco per la dismissione dell’arsenale chimico siriano, l’Arabia Saudita è oggi portatrice della linea più intransigente tra i Paesi che appoggiano le forze anti-Assad. Una linea sposata anche, di recente, da una parte della Coalizione Nazionale Siriana – organismo nato a Doha nel novembre scorso come ombrello per le forze dell’opposizione, su cui i sauditi esercitano un innegabile influenza – che ha annunciato di voler boicottare la conferenza di Ginevra II per la ricerca di una soluzione diplomatica al conflitto.

Libano Hezbollah e Siria: tre volumi per approfondire

Lebanon, Dual Legitimacy, and the Syrian Crisis, by P.Seeberg As the political crisis in Lebanon continues, the level of consensus among the rival politicians in Lebanon concerning the upcoming election is at a very low point. At the same time, the political unrest resulting from deep national divisions over the ongoing war in neighboring Syria have became more tense. There is hardly any doubt that both sides in Lebanon - Hezbollah as well as the Future Movement alliance - are sending fighte rs and weapons into Syria, raising fears in Lebanon that the conflicts will produce a spillover. • Hezbollah's New and Old Wars: From Ideological Struggle to Fight for Survival?, by F.Dionigi Hezbollah has seen the fronts of its struggle multiply over the last two years. It is both engaged militarily on the Syrian front and is dealing with a domestic situation in which it faces unprecedented attacks. Furthermore, its international reputation is increasingly challenged. The EU has recently added the military wing of Hezbollah to its terrorist blacklist, and the Special Tribunal for Leba non has added a fifth Hezbollah member to its list of indicted persons. Whatever its outcome, the Syrian crisis will not leave Hezbollah unchanged. • How the West should Stop Crippling the Syrian Opposition, by J-P.Filiu Since its start in March 2011, the Syrian revolution has presented a challenge to classical interpretations of political protest and conventional attitudes toward armed insurgencies. The markedly grassroots nature of this popular uprising has made the quest for a monolithic leadership elusive. In addition, the various underground groups that make up the opposition have nurtured complex dialectics with exiled militants. This difficulty has translated into an inability by the West to gi ve the rebellion any significant help. In fact, the West ahs done it more harm than good.

For further information or orders, visit our website

Arabia Saudita. 80 anni di rapporti con l'Italia

Italy and Saudi Arabia Confronting the Challenges of the XXI Century a cura di Silvia Colombo  Nuova Cultura IAI Research Papers n. 10 settembre 2013 Pagine 135, Euro 12,00 ISBN 978-88-6812-151-8  Ordina il volume on-line     scarica  (968 KB)

Volume presentato al convegno "Italia-Arabia Saudita: guardando al futuro", Roma, 3 ottobre 2013, organizzato da Ambasciata dell'Arabia Saudita, Ministero degli Affari esteri e Istituto Affari Internazionali (IAI), in occasione dell'80° anniversario dallo stabilimento delle relazioni diplomatiche fra Italia e Arabia Saudita.  Abstract Italia e Arabia Saudita sono unite da numerosi e forti legami sviluppatisi nel corso di decenni: risale al 1932 la firma di un trattato di amicizia tra i due paesi che sancisce l'inizio delle loro relazioni bilaterali. Le celebrazioni dell'80° anniversario dell'istituzione delle relazioni diplomatiche italo-saudite offrono l'opportunità di valutare lo stato di tali relazioni e di avanzare proposte su come i due paesi possano rafforzare la loro cooperazione e il loro impegno a livello regionale e internazionale. Lo sviluppo costante delle relazioni italo-saudite negli ultimi 80 anni è stato di recente influenzato dai rapidi cambiamenti che - nel quadro della cosiddetta "primavera araba" - hanno avuto luogo nel Mediterraneo, regione che rappresenta per entrambi i paesi una priorità nonché un significativo legame. Imperativi economici ed una logica geostrategica sono alla base dei sempre più frequenti richiami per un consolidamento delle relazioni bilaterali dell'Italia con i paesi del Consiglio di cooperazione del Golfo e, in particolare, con l'Arabia Saudita. In questo volume gli autori sottolineano l'eccezionale livello dell'impegno comune di Italia e Arabia Saudita in numerosi settori. Intendono inoltre promuovere la conoscenza delle aree più promettenti in cui si esplica la cooperazione tra i due paesi, delle sfide che tale cooperazione deve affrontare e delle prospettive per il futuro.  Parole chiave Arabia Saudita / Relazioni bilaterali / Italia / Unione europea / Economia / Energia / Mediterraneo / Primavera araba  Il curatore Silvia Colombo è ricercatrice del programma Mediterraneo e Medio Oriente dell'Istituto Affari Internazionali (IAI).  Gli autori Roberto Aliboni, Silvia Colombo, Eashed Al-Kathiri, Giacomo Luciani, ElenaMaestri, Abdullah Al-Mobty, Faysal Bin Abdul Rahman Bin Muammar, MatteoPizzigallo, Mai Al-Torki.  L'indice List of Contributors, p. 7-8 List of Abbreviations, p. 9-10 Preface, Silvia Colombo, p. 11-12 Opening Remark by Prince Saud Al Faisal, Minister of Foreign Affairs, Saudi Arabia, p. 13-14 Opening Remark by Emma Bonino, Minister of Foreign Affairs, Italy, p. 15-16 1. History of an 80-Year-Long Friendship: Italy-Saudi Arabia 1932-2012, Matteo Pizzigallo, p. 17-35 2. Saudi Arabia and Italy in the Mediterranean: An Emerging Dimension in Bilateral Relations, Roberto Aliboni, p. 37-50 3. Opportunities for Italian-Saudi Relations in the Post-Arab Spring Environment,Elena Maestri, p. 51-68 4. Saudi Arabia-Europe Economic Cooperation: Prospects and Potentialities, Mai Al-Torki, p. 69-78 5. Towards Strengthening Saudi-Italian Economic Cooperation, Abdullah Al-Mobty, p. 79-90 6. The Energy Security Challenge in EU-GCC Relations, Giacomo Luciani, p. 91-105 7. Parliamentary Relations between the Kingdom of Saudi Arabia and the Republic of Italy, Rashed Al-Kathiri, p. 107-117 8. Saudi-Italian Relations. A History of Political and Cultural Cooperation, Faysal Bin Abdul Rahman Bin Muammar, p. 119-126 9. Conclusion, Silvia Colombo, p. 127-131 Annex: The Friendship Treaty Between the Kingdom of Hejaz, Najd and Annexes and the Italian Republic, p. 133-136